!петък!

...върна се...

Поемам въздух по-дълбоко от всякога
Усмихвам се - по-искрено от всеки друг
Летя, а уж стъпвам по-здраво по земята
и тя - Земята - по-хубава и мирна е сега!
Слънцето - по-ярко, а уж е зима вече
Дъждът - по-топъл - сякаш топъл летен бриз
усещам всичко - жива съм
...денят е вече толкова красив...

Един любовен ден...

Събуждам се след хубав сън,
в който теб сънувах, теб до мен.
Ресници лепнат от полъха на похотливи мисли;
чашата кафе подаваш ми... лек аромат на нежност
с малко мляко... и мъничко любов за мен.
Денят усмихнат е
с лъчи от слънце те докосвам аз за хубав ден.
Поемам бавно и лежерно
не виждам хора, само теб до мен.

Без дъх оставам всеки път
красиво е, когато си до мен
остани така, запази ми тоз момент...
Ти си всичко... за мен

... А после бързаме да тръгнем
един към друг, след дългия работен ден
и нямам сили да дочакам погледа ти, да се спре върху ми.
Погали ме, като остатък от сутрешен момент
събуди желанията ми...
В спокойна вечер, с джаз и ром
грамофонът пак размива тежестта на отминаващия ден.
Докосваш мислите ми - те отлитат
усещам всеки трепет твой във мен,
така минава ден след ден, и ден след ден...

Без дъх оставам всеки път
красиво е, когато си до мен
остани така, запази ми тоз момент...
Ти си всичко... за мен

Амстердам!

Неочаквана ваканция отведе натъженото съзнание в спокойните води на "Дам"!

Безкрайно красиви хора, безгрижно усмихнати сгради, леко намигване от шарени улици... Пъстри колела над приказни води... Осветени нощи изхвърлящи в забрава ненужни мисли... Сред тях едничката моя мечта се понася... (дали след всичко може да се сбъдне?!)

Лудостта на млади и необременени души разтваря усните в широка мечта!
Уют, който напомни за бляновете ми... Усещане на стих - "това е мястото, което днес сънувам - в желанията си за "аз и той и ние заедно"...
Без думи съм...

Щастлива и спокойна... Заредена... Красива...

Изпълнена с любов от стари приятелства - ценни... по-ценни от въздух понякога...
Благодаря ви мои обични - обвихте в памук душата ми, възродихте усещания, осъзнахте съзнание... дори неподозирате колко...

Поемам дъждовен въздух с надежда една...

... някога, там някъде, сред пъстри сгради и тесни улички, на спокойни води ще лежи още една "жилищна лодка"... И в нея - "аз и той и ние заедно"...

Amsterdam... and a piece of Budapest

днес гледам към утре

един специален ден за мен
мечтая без да знам дали
представям си те...
с много дъх в коси
и ти...

ще затворя днес очи
затворени ще са до утре
и дали???
дали и ти?!...

... за утре мечтая днес...



върни се и отново ме вземи...
отпътувай с мен... далеч ме отведи

lumagi.com

Аржентинско вино
хаотична стая
неподредени и изгубени души.

Домашно сирене
небрежно споделени мисли
рамка от прозорец с лековити замисли...

... има и такива вечери!
всред всички тези тъжни и самотни дни...

lumagi.com

един откраднат ден

От вчера ми тръгна така... някак уютните разговори, душевните размени на отдавна задавящи сърцето ми чувства, близостта на сродни души и тела... Всичко това ми донесе надежда - че не съм сама, не съм луда, не съм грешна... (ах това "mojito" с теб - Иренка, ах, колко хубаво зареждащо бе. Да, както каза ти - "силна инжекция за сърцето". Това го каза за твоето сърчице, но моето ще го изплагиадства напълно и ще го припише като чувство и за себе си).
Сега отново вярвам. Да, може би не толкова уверено, колкото ми се иска... но! Опитвам... опитвам всичко... И се моля да се случи...
А днес е един прекрасен откраднат ден.
"Бягство от затвора (София)" със Зиги, Macy Gray & Anna Maria Jopek и... понасяме се по магистрали и пътища... Водят към непознати места - някои, завръщат в спомени, други - откриват нови хоризонти. Сякаш в низ - разни селца и градове. Нелепо, но смешно преследване от някакви момчета и тяхното "РВ" (явно е вид закачка - сигурно така се прави. Аз не ги разбирам много тези мъжкарски хитринки). Все пак почти ни забавли за кратко - няма как!
И ето - стигаме нашата цел! След няколко така любезни напътствия от местни хорица се озоваваме пред язовир Кърджали. Каква красота... Много боклуци, но... природата е... Без думи! И ръцете ми потръпват от удоволствие, че се домогвам до жадувания обектив на фотоапарата... и щракам... щракам на воля!
А после вкусно хапване на заседналия сред гладните погледи на своите клиенти кораб - Емона. Чудно чудесно чудесен! Най-интересното - един мил местен младеж - естествено срамежлив, но желаещ да общува - услужлив, чаровен и невинно забавен! Показва ни току-що извадения улов на рачета (дори предложи да ми подари едно от тях) и дребни рибки. А в мрежата му вплетени и няколко монетки - за кадемче. После с охота дори се прави задно салто във водата - за нас. Снимам!
И така... следва "Перперикон"! Без коментар! Светът от върха звучи различно. Свещени камъни докосвани от мъдри хора, безвремие, визхита, въздух насред спаряваща жега... Усещането, че си така малък насред цялото това величие и така горд да си част от този "Земен Рай"...
А пътят наобратно скрива в очите ни колорита на простичкия селски живот, добродушието на кравите, безгрижието на пумярчетата, лудостта на малките циганета...

Има и хубави моменти... понякога успяват да запълнят почти един цял ден... ден, откраднат от мъката и споделен с приятелка, именно тази, която е достатъчно да подложи рамо за твоята безсънна главица и да каже "Вярвай, аз вярвам с теб!".
Благодаря ти Зиги - заради теб, заради лекия отминал ден...

ето... ще сложа снимки да... тук

Kyrdjali & then...

... и тук

... & then Perperikon

безсънна съм

Спрях да дишам - в онзи миг...
Дни се нижат - чувам ги как се отдръпват от безмисления ден и тръгват в тъмната посока на светлото си бъдеще...
Долавям помощта на онези, които са около мен - в опит да изтръгнат болното сърце изпод сламата на живота ми - ОБОР!
Бездънна - такава е душата ми сега... бездиханна за умората от мъката по отлитащата надежда и жажда за живот...
Иска ми се да чуя думите... да ги приема... да усетя дъното, за да поема нагоре...
НО - къде ще ходя - какво е в този смисъл горе или долу... Нали отново него ще го няма?! Нали отново лъжливи думи или безпътни усилия ще плуват в очите ми... Сърцето ми отново ще умира, отказвайки да приеме цялата тази привидност...
Защо усещам невидимото дори за най-прозорливите очи?! Това ли е слабостта ми... или е мъдрост (която хич не подозирам, че ми е присъща) да премина и това изпитание...
в името на едната единствена любов...
Сбъдни се... моля те... бори се....
за да пребъдеш...
да ми се усмихнеш...
ти на мен...
и обещавам...
аз на теб...
завинаги...

край или начало

... празна съм...
напълно празна...
изтощена...
безнадеждна...
...празна съм...

"Богът на дребните неща"

...
Зелената окраска на деня се беше изцедила от дърветата. Тъмни палмови листа се открояваха на фона на мусонното небе като провесени гребени. Оранжевото слънце се промушва през извитите им захапващи зъби.
Ескадрила от прилепи профуча през здрача.
В изоставената орнаментална градина Рахел наблюдаваше унилите джуджета и забравения от всички малък Купидон, навеждаше се над застоялата вода на езерцето и гледаше как жабите подскачат от един зеленясал камък на друг. Красиви грозни жаби.
Слизести. С брадавици по кожата. Крякащи.
В жабите се криеха нецелунати, копнеещи принцове. Но те бяха и храна за змиите, скрити във високата юнска трева. Едно прошумоляване. Стрелване напред. И вече я няма жабата, която подскача от един зеленясал камък на друг. Няма го и принца, който да бъде целунат.
...
Ето това чета днес - Арундати Рой - невероятна е!
Замлъкват мислите ми след тишината и нажеженото безвремие на тези думи...
Сякаш животът ми е откъс от книга... Кога ли ще стигна до онази глава, след която остава една едничка фраза... "... и живели дълго и щастливо"...
... дълго - не държа... избирам щастливо... да...

?

... този път не знам какво се случи...

не разбрах кога, защо, как... дали?!

а ми се искаше да пиша за едно приказно пътуване из Европа...

ще го отложа, може би ще имам щастието да го споделя...

а сега... остава да чакам...

до кога, какво... не знам...

усмивки...

тръгнало ми е така от едно известно време...
завръщам се към себе си... и е толкова чудесно...
днешният ден е белязан от неспирен музикален джимбуш или джумбиш...(бре, тъз думичка красива нещо ми играе ринги ринги рае)
мечтая... малко аПсурдно, но... какво от това...
хубаво ми е така!

и сега слагам ей туй забавлително клипче на Kid Koala

http://www.youtube.com/watch?v=jUhnOrXyz6Q

опити

...опитвам се да бъда себе си...
Трудно е, отдавна загубила се... наскоро опитваща се да се преоткрие и с много тъга в сърцето...
Искам да вярвам в шанса... да вярвам в любовТА - ТЯ! онази, която промени света ми...
Искам да вярвам в себе си и в споделените някога мечти...
...мечтая да чуя отново...

besame mucho - http://www.youtube.com/watch?v=Esdl_3kKSBk&feature=related

22

...гледам вечния календар... сочи 22...
5 дни... нижат се... мъчително тегобен е всеки следващ...
осъзнаване! пробуждане! прошка!
търся много смисъл и смислено проглеждам във всеки смислен миг...
безмислиците пъдя с голямата метла!
искам да запазя намерената себе си... искам да я покажа... да се изфукам нескромно, че правя опити да се ЗАВЪРНА... Volver...
трябва ми път, по който да ми позволиш да тръгна...
сега съзнавам красота...

нека 22 бъде последен ден такъв!
23 - да бъде Слънце!

за птичето питам...

...Вярно ли е, че птичето (каквото и да е то?) каца само един път на рамото?
А вярно ли е, че ако не го уловиш, то излиза... завинаги?
А как се лови птиче от собственото ти рамо?
Рецепта, начин, методика - измислена ли е?
И как различаваш дали това е твоето птиче? Може да е просто подплашето на съседа птиче, което е изхвръкнало току що от негово рамо и просто си почива при теб!... или не, не може?!
А какво следва, ако си изпуснал птичето? Умираш ли? Чакаш? Надяваш се напразно... или основателно?
А какво се случва с истинската любов..., ако тя е твоето птиче...
Нататък няма да питам - страх ме е...

ето тук... птичето... моето... и ОСТРОВЪТ...

Gokcheada 2

чудя се коя съм?

...не се познавам...

не се радвам, не вярвам, не виждам...

страховете ме владеят... цяла...

слушам моята музика... сякаш е чужда...

самотата ли е истинската ми природа... или любовта, която пропускам...

едно недовършено сътворение, забравено от мен и от себе си дори... сега прослушвам, потънала в мислите си от няколко дни... загубени мисли, изгубени спомени, заблудени тъги...

чудя се, коя съм?!

детство мое!

Един блажен неделен следобед...
Пловдив...
Запознанство с няколко много приятни хора... и по-специално Мира! Когато срещам такива хора съм благодарна, че ги има - точно тях... Малко са, но са така ценни. Луди по рождение, а не по желание, интересни по природа, а не по наложен статут, отворени по душа, а не по привидност!
...и лежерни игрални няколко часа на "детство мое"...
ластик... скачахме... и дори нищо не ни стана... не скъсахме колянна връзка или някое овехтяло сухужилие в нафталинените ни тела...
усетих прилив на слънце..., усмивка дори в сърцето ми...
такива моменти ми липсват в живота...
и ето какво ме чакаше в пощата ми в понеделник сутрин... Как се зарадвах само!
с безкрайна носталгия прикачвам линк... ето тук: http://www.slackpack.net/?q=node/848
и дописвам мъничко към дългите спомени..., защото и моите така се разлудуваха... като стари немирни клюкарки насред неделно събиране на пейката пред блока...
и още:
...да прибавя към този скъп списък с детски спомени мъничко нещо:
* металните тръбички, през които изхвърчаше с бяс "мечото грозде" и момчетата от блока обстрелваха без жал и пощада всички момичета;
* въженцето, което идваше от съседите, със завързана торбичка на него, а вътре всевъзможни дрънкулки - и това, докато си наказан да не излизаш да си играеш... да бе да, как ли пък няма да си измисля нещо за забавление със съседското дете!
* картофите на жар - самоделно направени пред блока, след като всички деца очарователно са обрали "тайно" балкона на мама;
* злобният шамар, който извърташ върху мутрата на съученика ти, затова, че се е осмелил да ти вдигне престилката и да ти се видят гащичките;
* да те впрегнат бабите клюкарки да ометеш шлюпките пред блока, които предната вечер сте изяли с всички деца... А те самите - семките де, са закупени от бл. 256, първия етаж, където живее бай Георги - циганинът!
* и любимата ми игра на "Магаре"... Разделяте се на 2 отбора, първият от едната група се хваща за дървото, останали се подреждат като всеки следващ си пъха главата под чатала на предходния. Следва тежката част - другия отбор със засилка се мяткат всички до един върху гърбовете на първите и се друсат, докато силите на долните не отидах "яко дим". А след това въргала на земята е голям... и не знаеш кой крак е твоя и коя чужда ръка наместо твоята е станала част от теб!
ох...още колко много има...
обичам те... детство мое...

cookies

Колаборация на тема: cookies...

Дата: 23.04.2009

Местоположение: офисЪт на редакцията

Състояние на духа: по скалата от 1 до 10 ли да се водя или да не ви въвличам и вас в тези дълбоки дебри на незнайното?!

Състояние на ума: олеле, друга тема?!

Музикален фонД: mo'zorizons (те се паднаха в точно този час)

...а да...

Час: 4:44 (предпечатен аБсурд!)

cookies... in my head...

с цвят от аромат

...днес слънцето разсъмна в сърцето ми... погали сладостно ресниците ми, накара очите ми да заиграят със слънчевите зайчета на гоненица... усмивката ми се разтегна... усетих пролетта как разцъФва в мен...

...и тази детска веселост, родена от лудостта и бляна по морето...

...и онова разстилащо се в опияняващо удоволствие намигване ;-) да направиш нещо мъничко за човека до теб...

колко хубаво е да бъдем отново добри... в себе си, към себе си и към този от ляво!

...а после купих от една симпатична баба (без зъПки) пролетни цветенца..., за да разпръскват нежния си аромат в слънчевия ден... и да не забравям, че пролетта е тук...

и няма вече да я пускам да си ходи... :-)

върти ли се?

Има дни, в които се чудя върти ли се земята?

Толкова е спрял часовникът ленив, та дори Слънцето не може да го разгъделичка, мъничко макар, че да тръгне нанякъде...

Не, че има посока, съвсем хич дори. А може би там е проблемът! Да измисля най-сетне накъде да поема? Нататък... или по-скоро наостатък... или насвятък... (лекичка игра на думи, тъй като слънчевото зайче нещо и то е заспало, а на мен ми се играе...)

...ох, не се получава май - хубавите игри никога не стават от един, ей това му е проблема на днешния ден - едничка съм си пак!

М ;-( малко тъжно.., а ми се иска да е веселооооо...

безсъние...

Вече не е весело така, даже не е тъжно...
Вече всичко е наопаки, тъкмо щом се съмва...
Вече не е... ама хич дори... защо?
трите "В"-та не отвеждат в никой сайт любим...
Само улица "задЪнена" с писък злобен изодзад пищи...
И защо е все така ..., защо?
....никой... все мълчанието ми отвръща...

Estoy Enamorada...

...Думите ми нямат сили... силите ми са без думи...

...безочливо шарен град... безсрамно весели хора... безумно скъпи емоции...

...събирам сълзи от щастие... страховете се засилват... усмивки се опитват да ги засенчат... и някъде там, в ръцете ми, запазвам топлината на моето Слънце...

...иска ми се още миг да има в този град... миг, който да застине във вечността...

...иска ми се...

Негово величество - Боклукът!!!

...Вървя на заден ход, забавен каданс дава тласък на назадничави мисли... пуска инертността на живота ми по нанадолнището и сякаш Сизифовите мъки по наклона се оказват детска играчка...
Уморени очи потъват в боклуци - Софийски и Душевни - уморено е и слънцето дори!
Чакам пролетта, но всеки ден нещо я отлага. И защо се случва всичко това?
Душата ми се лута между близката кофа и опита да се затворя в изподраната ми кола от някой "доброжелател"...
Търся уюта в любовта..., но сякащ съм загубила самата любов...
Търся... себе си... сред всичкия този боклук... Отмятам, с усилие да превъзмогна погнусата от големия наЙлонов плик, омърсен от доматени обелки, няколко клечки за уши и... другото не го виждам, тъй като ме заслепява прекрасния разръфан диван на чичо Геро от долния етаж - подхвърлен с гордост, че след 43 години той го заменя с "луксозна холна гарнитура"! И... забравям какво правя и защо се ровя в тези остатъци от човешки психологии...?! А да, трябваше да търся... себе си да намеря...
Няма да е и днес, нали?!
Много ли усилие ще коства една ръка, така блянувана да се протегне от контейнера на боклучивото ежедневие... да ме хване..., да обърне погледа ми нагоре, към небето, да раздуха облаците над надвисналите ми клепачи... и да каже "Слънце мое, Слънцето за теб ще грее. И, когато се умори, аз ще го сменя!"...?!
И повече никога да не ме пусне тази едничка така блянувана ръка!

часовникът показва 11:57

А мина много време от последното гостуване в собствената ми къщурка...
Събирах сили, подбирах думи, окачвах мисли, свалях други от съзнанието си... търсех себе си..., намирах никого...
Понякога успявах да почувствам светлинка... и тя да подгрее сърчице до следващия огън!
Срещи с недоизказани извинения, отдавна забравени добре познати лица, търсени сред купища напълно непознати други... Това е моят свят сега...
Опит да поема благороден въздух насред мръсна и опорочена среда!
Липсва ми музика... и цвят... и светлинка...
А може би ще ме гушне скоро под възглавката една ръка, ще завие с кротост цялата ми лудост, ще усмихне нощта ми, ще целуне свенливото и бяло утро след това...и ще стана по-добра...!
Утре... нали?!

за моята малка звездичка...

Бъди щастливо дете мое!

Бъди истинско...бъди любящо, бъди обичано...Бъди нежно като цвете, бъди силно като вятър, бъди волно като морето...

Бъди себе си..., защото ти си всичко, за което мога да мечтая... Щастливо детство, дете мое!

Обичам те моя малка пораснала звездичке..."обиТа моя"...

да опитаме с едно ново начало!

...Да опитаме с едно ново начало!
Да повярваме в бялата приказка, да усмихнем деня на любимия, да намигнем на този до нас...
Може и да потръгне... Може всичко сега да се завърти...
Може просто да се обичаме...без повод за повода да търсим, без укор от укора да вадим..., без да отнемаме света на онзи, който избрали сме да бъде нашия свят!
Днес...всичко може...
...Да опитаме с едно ново начало!
НАЧАЛО...


Илюстрация: Станислава Запрянова
blogger: bibit

?до кога?

Не изтекоха ли тез сълзи проклети?! До кога ще се стичат без да искат разрешение? Колко още хиляди ще трябва да изпадат, че да свършат и да се разкарат от лицето ми? Как се спират, как? Няма ли някой да ми отговори?!

И това сърце и то, няма ли да спре най-сетне? Защо боли така, защо не се затрие в дън земи, да се загуби в небитието и всичко някак да изчезне...всичко с мен и в мен?!
Спри, моля ти се спри!!!