Негово величество - Боклукът!!!

...Вървя на заден ход, забавен каданс дава тласък на назадничави мисли... пуска инертността на живота ми по нанадолнището и сякаш Сизифовите мъки по наклона се оказват детска играчка...
Уморени очи потъват в боклуци - Софийски и Душевни - уморено е и слънцето дори!
Чакам пролетта, но всеки ден нещо я отлага. И защо се случва всичко това?
Душата ми се лута между близката кофа и опита да се затворя в изподраната ми кола от някой "доброжелател"...
Търся уюта в любовта..., но сякащ съм загубила самата любов...
Търся... себе си... сред всичкия този боклук... Отмятам, с усилие да превъзмогна погнусата от големия наЙлонов плик, омърсен от доматени обелки, няколко клечки за уши и... другото не го виждам, тъй като ме заслепява прекрасния разръфан диван на чичо Геро от долния етаж - подхвърлен с гордост, че след 43 години той го заменя с "луксозна холна гарнитура"! И... забравям какво правя и защо се ровя в тези остатъци от човешки психологии...?! А да, трябваше да търся... себе си да намеря...
Няма да е и днес, нали?!
Много ли усилие ще коства една ръка, така блянувана да се протегне от контейнера на боклучивото ежедневие... да ме хване..., да обърне погледа ми нагоре, към небето, да раздуха облаците над надвисналите ми клепачи... и да каже "Слънце мое, Слънцето за теб ще грее. И, когато се умори, аз ще го сменя!"...?!
И повече никога да не ме пусне тази едничка така блянувана ръка!