ах, тези празници

...и вън вече се е спуснал мрак...тъмно е, като в очите ми..., тъжно някак, както е в душата ми...празно и студено, както е в ръцете ми...
Изтивам от сълзи, а пръстите ми тръпнат в непредвидим ритъм от незнайното.
Неподозираното връхлетя, отне ми всичко!
Сега като нечакан пощальон довява трудни вести. А ми се иска да получа шарен плик с писмо от него...с неразбираемо красиви слети букви... да се влея аз самата в тях, да почуствам полъх лек в косите ми, да усетя топъл дъх върху горящите клепачи... Тогава просто ще се отпусна...и ще падна, като мек тополен пух... Ще усетя как отлита времето, а след него идва слънцето на смяна...
Тогава обещавам ще изтрия тез сълзи и наместо тях усмивка ще си залепя на себе си... Ще поема въздух..., ще бъда по-добра, ще повярвам и ще защитя...всичко, което ми донесе ти!
Докосни ме само...само още веднъж, за да замра в този миг...и той да бъде наша вечност...

колко още?!

...В главата ми е хаос...
Седя умислена, унила и усещам как въздуха ми спира с всеки следващ миг!
Задавам си милион въпроси, а отговор на нито един от тях не мога да намеря. Къде е кръстопътят, на който винаги, оказва се, подхващам грешното платно? Кога успявам да стигна до него и колко ли съм вървяла, че да не мога да се върна отново в началото? Защо неоновите лампи лъжливо светят в мрака, сякаш са звезди, а истинските малки светлинки угаснали са може ви завинаги...? Колко още ще крещя в мрака за помощ и въобще има ли някой, който да ме чуе насреща?
Обърках вече реалност и сън - не знам кое се е случило наяве и кое е само една празна мечта!
Открих бележчица вчера..."Сега ти давам само това с надеждата, че някой ден ще ти дам всичко на света!"...тя истинска ли е? Кой ми я е оставил в джобчето, кой е бил тогава с мислите си в мен? Кой е той и кой сега си ти? Бележчицата...в ръцете ми е...видях я, усетих я, долових мириса и... Но защо тогава света остава пуст?!
Колко още чувства трябва да изхвърля от себе си..., за да не тежат по пътя към нехайното? Дали, ако запазя само частица от всичко, ще ме разяде напълно...или ще ми помогне да не падна малко след това?!
А идва Коледа...
Къде е тя? Чудесата и надеждата, и вярата в доброто, в красотата, в щастието...и те ли са от страната на "Дядо Коледа и неговите джуджета"?
Искам да съм дете тогава...още малко поне да вярвам в тази приказка...
искам...искам...искам...

...с една усмивка напред...

Днес сутринта ми донесе усмивка! Беше щедра към мен! Отвори ми устетата и ги накара така да се разтегнат в лежерно блаженство, че чак сърчицето се разтупка като малко хлапе, насред пухкав бял сняжец.
Колко хубаво е да ти се усмихва деня, да ти намига лекичко изпод бледата зимна мъгла... Сякаш в този миг слънцето се сгушва кротинко в самия теб - спотайва се на тайничко местенце в сладостна дрямка и сгрява цялото ти същество!
...и колко хубав може да бъде деня! Ако Утрото ти донесе една едничка само жадувана усмивка...

...every heart can bleed...

...Вървях по нощни тротоари...безцелно лутах се и търсех мълчанието на отлитащата светлина...
Не виждах смисъл от посока, не чувах музиката от радиото, не усещах мириса на зимата...

Вървях...на някъде или по-скоро на никъде, където можех да открия теб - моя живот!
Как неусетно сменя се посоката на времето...и странно как зарязва чувства, мисли, преживявания...в името на сухото и безпощадно - "ТРЯБВА"!
Хиляда "НО" се раждат, убивайки безмълвно крехкото желание...

По улиците скитах, тъмно е и под беглата коледна украса на бул. Витоша долових дъха на гаснещо сърце. Извика ме, а аз пресякох... Погледах го и чух как стене... С кого говори, с моето сърце ли? Нима открих остатъка от вечната любов... в мига, в който тя топи се вече? Ирония...единствената ми приятелка си ти?!



Вървях и докато се скитах се топях...

лежерно...

Спотайвам се в ъгълчето на едно стайче...лежерно ми е някак, хубавко, спокойно...
Иска ми се ей сега да полетя с едно хвърчило...лееееко да се отнеса високо над земята... Да оглеждам хората, гората... Иска ми се ей сега, да поджапам по морето, да усетя полъха на зимния ветрец, леко да ме щипне по бузето, да ми намигне...




Иска ми се...просто да се отнеса...високо...и далеч...

загубих си гласчето, мх?!

...Днес загубих си гласчето!

Станах с рошава косица, намокрих си очета и крачета, рипнах да посрещна хубавко деня, но... Мх, няма го гласчето!

Тръгнах да го търся! Пробвах първо в кафеварката да го открия, но тя така лениво ми отвърна просто с обичайната си доза кафе, че ме отказа бързо. Върнах се в стаичката, отметнах завивката, обърнах възглавката, претърсих книжката - да не би пък там да е останало в среднощната тъма, докато буквичките са се нижели в очите...не?! Никъде го няма! Их, гласче, къде си, мило...? Защо те няма, умори се, а?

Е, нека си почива. Може да открие птичка и на някоя тревичка да се полюлее, полудее, пък после...ще се прибере!

Хайде, играй си...аз ще си мълча и ще си тънаникам ей така, наум макар, песничка една...

Тран-та-ра-да-ла....(наум)

...земята се обърна, завъртя се...

...Сърцето ми пърха...като пеперуда е..., необуздана, дива, луда, весела... И полъхът на мага, който погали ме с лъчите си в мъглява утрин, донесе цялата жадувана отдавна красота... Слънцето свенливо показа лице и видяло отблясъка на щастие около него, усмихна се и грейна силно... Остава смеха..., който топли цялото безвремие... И зимата е по-красива и слънчева, и дори ми намига... Ето..., видя ли и ти?

Усмихвам се... Моят свят днес е приказка...

загубих се по уличка Незнайна...

Вървях дълго време, все вървях...и се загубих най-накрая...

Видях табелата на уличка "Незнайна" и не разбрах къде пристигнах. Почувствах се изгубена, безцелна, нямах тежест, нито спомен. Дали забравих посоката, която следвах или тичайки по кърпичката, от вятъра отвяна някога, обърках се и се залутах сред мъгливите гори за безвремието?
Не зная колко време ще отнеме, за да разгадая трохичките дали останали са по пътечката и ще ми върнат ли надеждата за вяра?! Не зная името си даже! А помня някъде в далечината смътно ехото довяваше..."маймунооооо..."

начало

Ето, че началото бе поставено...
Какво ще следва? Ще видим по-късничко.., а може и по-раничко...всичко е въпрос на вътрешно усещане за време, място, пространство...и какви ли не още абстрактни понятия определящи личния ни статус...
Hasta luego, amigos...;-)