Седя умислена, унила и усещам как въздуха ми спира с всеки следващ миг!
Задавам си милион въпроси, а отговор на нито един от тях не мога да намеря. Къде е кръстопътят, на който винаги, оказва се, подхващам грешното платно? Кога успявам да стигна до него и колко ли съм вървяла, че да не мога да се върна отново в началото? Защо неоновите лампи лъжливо светят в мрака, сякаш са звезди, а истинските малки светлинки угаснали са може ви завинаги...? Колко още ще крещя в мрака за помощ и въобще има ли някой, който да ме чуе насреща?
Обърках вече реалност и сън - не знам кое се е случило наяве и кое е само една празна мечта!
Открих бележчица вчера..."Сега ти давам само това с надеждата, че някой ден ще ти дам всичко на света!"...тя истинска ли е? Кой ми я е оставил в джобчето, кой е бил тогава с мислите си в мен? Кой е той и кой сега си ти? Бележчицата...в ръцете ми е...видях я, усетих я, долових мириса и... Но защо тогава света остава пуст?!
Колко още чувства трябва да изхвърля от себе си..., за да не тежат по пътя към нехайното? Дали, ако запазя само частица от всичко, ще ме разяде напълно...или ще ми помогне да не падна малко след това?!
А идва Коледа...
Къде е тя? Чудесата и надеждата, и вярата в доброто, в красотата, в щастието...и те ли са от страната на "Дядо Коледа и неговите джуджета"?
Искам да съм дете тогава...още малко поне да вярвам в тази приказка...
искам...искам...искам...
No comments:
Post a Comment