Спрях да дишам - в онзи миг...
Дни се нижат - чувам ги как се отдръпват от безмисления ден и тръгват в тъмната посока на светлото си бъдеще...
Долавям помощта на онези, които са около мен - в опит да изтръгнат болното сърце изпод сламата на живота ми - ОБОР!
Бездънна - такава е душата ми сега... бездиханна за умората от мъката по отлитащата надежда и жажда за живот...
Иска ми се да чуя думите... да ги приема... да усетя дъното, за да поема нагоре...
НО - къде ще ходя - какво е в този смисъл горе или долу... Нали отново него ще го няма?! Нали отново лъжливи думи или безпътни усилия ще плуват в очите ми... Сърцето ми отново ще умира, отказвайки да приеме цялата тази привидност...
Защо усещам невидимото дори за най-прозорливите очи?! Това ли е слабостта ми... или е мъдрост (която хич не подозирам, че ми е присъща) да премина и това изпитание...
в името на едната единствена любов...
Сбъдни се... моля те... бори се....
за да пребъдеш...
да ми се усмихнеш...
ти на мен...
и обещавам...
аз на теб...
завинаги...
No comments:
Post a Comment